Когато излезе St. Anger основателно беше разсипан от критики. Срамно за опитни музиканти, свирещи в световноизвестна група и мегапродуцент от ранга на Боб Рок саунда на продукцията е отвратителен по критерии от който и да е период в историята на звукозаписите. Джеймс Хетфийлд опитва модерни по това време полифонични вокални линии, надвишаващи ограничените му гласови способности. Китарите звучат толкова лековато и размазано, че сякаш някой ги е записвал с касетофон от съседната стая. В албума няма нито едно китарно соло което прави и без това предългите композиции да изглеждат буквално безкрайни. При неометълски, или хардкор парчета от по 3-4 минути номера минава, но не и при двойно по-дългите опуси на METALLICA. А най-голямата излагация са барабаните на Ларс Улрих. Вместо да придават плътност и ритъм на материала, те съвсем омазват звука. Без да е виртуоз, датския бъбривец винаги е бил музикант със собствен почерк и много е изпипвал партиите си през годините. Затова недопустимо е ударните в St. Anger да звучат по начин „негър тропа по кофи на улицата в Ню Йорк“, а Улрих натворява точно това в този албум. Съчетанието на всички тези недостатъци на едно място означаваха само едно – провал. Много критици и фенове обявиха St. Anger за най-слабия албум на METALLICA и продажбите му също бяха сравнително малко като за най-успешната метъл група.
Това, което покрай всичките му безспорни недостатъци огромната част от хората пропуснаха да забележат беше... самата музика. А тя е невероятна. Най-висш клас метъл, какъвто само METALLICA са способни да правят. Песните са на ниво светлинни години над жалките Load и Reload, а прехваления Death Magnetic, тържествено обявен за връщане на METALLICA към корените им, като идеи може само да диша прахта на предшественика си.
Момчетата, направили презаписа на St. Anger са се справили добре. И най-вече с правилния звук, за да бъде оценен този албум – ще рече звук повече „METALLICA“, отколкото са го направили самите METALLICA. И ефекта е страховит в положителния смисъл на понятието. Делото на интерпретаторите има смисъл само в тази насока и предполагам, че това е била и идеята им – да илюстрират колко добра е всъщност тази продукция, и от друга страна можем да си направим извода, колко важно е в една каквато и да е като стил музика, звукът (също и аранжиментът и подредбата на песните).
През годините METALLICA много често са експериментирали дори за сметка на очакванията на феновете към тях. Иначе не биха били толкова фудаментални за тежката музика, не биха били себе си. Разбира се, заедно с многото разрушени канони, те допускат и редица грешки, често проявяващи дори арогантност към критиките. Прецакания звук на оригиналния St. Anger беше една от тези грешки. А с почти буквалната, но много по-мощна и стегната интерпретация от 2015 година, можем да си представим доста добре как би звучал този тъй спорен албум. Остава само с известно закъснение наистина да му се насладим.
