Бразилците с каквото и да се захванат, го вършат добре, или зле - но винаги с изпепеляваща страст и себераздаване. Когато нещата се получават, нямат равни на себе си. В тази страна на огромните контрасти , сякаш телесната температура на жителите  е по-висока, кръвта по артериите тече по-интензивно, сърцата бият по-бързо. А и бедни и богати, като че вдишват с първата си глътка въздух, свръхдоза футбол, танц и фиеста.



    Би следвало да се предположи, че в родината на самбата няма място за  мрачните, северняшки по произход емоции, от които е изтъкана музика като хеви метъла. Нищо подобно. Де що въобще има човешка емоция и страст, тя е добре дошла за широко скроената бразилска душа. И метъл групите там изгарят в това, което правят, точно както и безбройните самба-школи около жежките плажове на Рио де Жанейро.



    Факт е, че Бразилия е излъчила само една световноизвестна метъл група - SEPULTURA, заедно с производните  SOULFLY и останалите конспирации на братята Кавалера. Това обаче не значи,че нямат голяма и силна местна сцена за твърда музика. Кой обаче мастит мениджър, или звукозаписна компания ще тръгне да търси из фавалите на неизбродните мегаполиси точно метъл таланти? В страната на футбола и карнавалите? Толкова повече комплименти обаче заслужава всяка една бразилска твърда група, успяла да добие дори ограничена международна популярност. Тя със сигурност е минала по много по-труден път от американските си и европейски събратя. Затова чуя ли за бразилска метъл група (не, че е често), винаги гледам поне да я преслушам, поне от уважение към усилията на музикантите в нея.

    Тази статия основно ще се върти около творческите напъни на бразилския вокалист и виден метъл деятел Еду Фалачи и създадената от него група ALMAH.



    Прекарал детството си между Рио и Сао Паоло, Еду още от тинейджър се изявява в локални групи и като истинска ренесансова личност се учи освен на пеене, и да свири на различни инструменти - китара, пиано, барабани. Като певец е силно повлиян от Брус Дикинсън - до голяма степен гласа и начина му на пеене, напомня този на именития британец. Това подтиква младия бразилец  да се осмели да кандидатства за мястото на самия Брус, когато той напуска IRON MAIDEN. За негова собствена изненада, Фалачи стига чак до последната пресявка за нов вокал на металните гиганти. Мейдън обаче избират Блейз Бейли и всички знаем какво произлезе от това.

    Без да се отчайва, Фалачи продължава кариерата си на бразилска земя - издава няколко албума с различни банди, преди в началото на новия век да бъде привлечен като вокалист на добре известните ANGRA.



    Тук вече стъпвам на несигурна почва. Става дума за стила на ANGRA. Той е някаква смесица от пауър метъл и симфоничен метъл. Ще рече, че е нещо с хелоуински мотиви и яко бъкано с клавишни инструменти. Тъй като изначално не си падам и по двата подстила, не следя развитието им системно. Това че заслушвам по нещо за обща култура, не значи че съм в час за тенденциите точно на тези метъл разновидности. По лични впечатления,  на бързите песни ANGRA свирят нещо като HELLOWEEN на шепа екстази, плюс много оригинални и силно присъстващи оркестрации. Биха се чувствали идеално в компанията както на групи като HAMMERFALL, BLIND GUARDIAN  и EDGUY, така и на NIGHTWISH. Инструменталното ниво на бандата е умопомрачително. ANGRA  е третата по международна известност бразилска метъл група след SEPULTURA и SOULFLY . Поправете ме, ако греша, но просто за друга не се сещам. С четири записани с тях албуми Еду Фалачи става една от най-популярните метъл фигури в Бразилия.

    През 2006-7 година ANGRA изпада в нещо като полуразпад и временно замразява дейността си. Фалачи се възползва от този момент да издаде солов албум под името Almah. Песните, текстовете, част от изсвирването на музиката и продуцирането, са дело на вокалиста. В проекта участват и куп гост - музиканти. Освен членове на ANGRA, свирят и хора от NIGHTWISH, STRATOVARIUS, KAMELOT, QUEENSRYCHE и т.н. Това идва да покаже колко уважавана личност в метъл средите се е превърнал Фалачи.

     Almah е в стил, близък до ANGRA, малко по-твърд и клавишните са  на по-заден план. Еду прави чудесни вокали, а парчето King, ви препоръчвам да чуете, независисимо дали ви допада този начин на музициране. Албумът е приет добре навсякъде и вокалиста решава да  превърне начинанието в пълноценна група с постоянни членове.

    Следващият запис е Fragile Equality (2008) и е обявен от бразилската критика за най-добър метъл албум на годината, а самите ALMAH - за група на годината. Международните отзиви също са много добри. Затова не е чудно, че след като записва за ANGRA Aqua през 2010, Фалачи обявява, че ще се посвети изцяло на соловия си проект.

    С помощта на част от колегите от  вече бившата си група и други виртуозни музиканти той издава Motion (2011). Този албум обаче получава много критики. Обвиненията са основно, че използва неометъл елементи, звука е прекалено агресивен, за сметка на техничноста в изпълнението, общо казано, че изневерява на досегашния си стил. Технически тези констатации са верни, но не виждам защо трябва да бъдат обявявани за недостатъци. Наистина настройката на китарите е по-ниска и на моменти по деветдесетарски насечена. Въпреки това материалът изобилства от виртуозни инструментални изпълнения. ALMAH просто си тръгва по свой път, различен от този на ANGRA. Все пак Motion има своя видна слабост - мелодичните, често протяжни припеви на песните. Независимо от динамиката на парчето, навсякъде има по един такъв, често седящ като кръпка. Нелоши сами по себе си, тези припеви са грешка в аранжимента и утежняват слушането на песните. Иначе музиката е на доволно високо ниво.

    Следват персонални промени в групата - басистът Фелипе Андреоли и китаристът Паоло Шрьобер (и двамата от ANGRA) напускат по различни причини. Фалачи бързо ги заменя, без да прекъсва концертна дейност и писане на нов материал за албум.



    Едуардо Фалачи (Edu Falaschi) - вокал, китара, пиано
    Густаво Ди Падуа (Gustavo Di Padua) - китара, пиано
    Марсело Барбоса (Marcelo Barbosa) - китара
    Рафаел Дафрас (Raphael Dafras) - бас
    Марсело Морейра (Marcelo Moreira) - барабани

    Това е съставът, с който ALMAH влизат да запишат четвъртия дългосвирещ албум на формацията

    Unfold (2013)



    Продуценти са членовете на групата, а звукозаписната компания е Scarlet Records.

    In My Sleep - Не знам чий сън е това, но още от началото с диви  барабанни  брейкове и последвалата лудешки бърза музика, можете спокойно да изкарате някой от кома. Има ги техничарските унисонни мотиви на китарите, в твърдите части обаче китарите пак са с ниска настройка, както в предния албум - насечени и допълнително утежнени от невероятното си взаимодействие с крайно динамичните ударни - Марсело Морейра двете каси за нищо ги няма и си прави колкото и каквито иска откоси с тях. Солата са на изключително високо ниво, припева на Фалачи е с фон крайно засукан риф. Самия вокалист пее перфектно, но някак си музикантите със своята виртуозност засенчват чудесните му партии. Впечатляващо начало на албума

     Beware the Stroke - След буреносното начало тук музиката влиза в по-спокойно русло. След акустично начало прераства в серия среднотемпови рифове, но това съвсем не значи равен ритъм. Напротив, и това парче е начупено от безбройни барабанни брейкове и направо безумни китарни орнаменти. Този път и музикантите не могат да отклонят вниманието от чудесното пеене на Фалачи и запомнящия се мелодичен припев. Много силно парче.

   The Hostage - Подобно по темпо на предното, но доста по-силово в основата си парче. Тук се набляга повече на мощта и двете каси на барабаните, отколкото на виртуозноста на китаристите, но по време на солата се развихрят както си могат, а те могат много. Пак има изпипан, състоящ се от няколко фази припев - мелодичен и отлично разработен като градация.
 
    Warm Wind - Приятна, добре направена пауър балада с богатство на акустични и клавирни мелодии, както и поредна силна вокална партия на Еду Фалачи.

     Raise of the Sun - Малко изненадващо тази песен започва с по-скоро бавен и пасивен ритъм на барабаните и размазани китари за фон на нежен мотив на пиано - досущ като някоя готик песен в стил HIM. Предишните песни не предполагаха развитие в тази посока, но нататък в албума подобен похват доста често ще се среща. След началото песента, макар и с някои отклонения продължава в същия лежерен ритъм. Прави впечатление че в досегашните с парчета (с логичното изключение - баладата Warm Wind ) клавишните бяха използвани само за фон, на съвсем приемливо ниво. Тук обаче са водещ инструмент, наред с китарите.

     Cannibals in Suits - Отначало започва в съответствие със свирепото си заглавие - отдалече с тежък риф, който прераства в спийд метъл по примера на първата песен в албума -  In My Sleep. Към предприпева съвсем се трашира, докато не се срива внезапно в поредната мелодична спявка на самия припев. Междувременно се оказва, че барабаниста досега сякаш е свирил с една вързана ръка и са му я освободили точно за тази песен, защото полудява от картечни, полуавтоматични и единични откоси - за всекиго по нещо. В средата на песента, ама направо от нищото, изскача протяжен момент с клавирна оркестрация. По време на солата, започващи в края и, ритъма започва на степени да забързва... и пак се срива с лековатия припев накрая. Вокалиста по време на бързата част може само да извиква думите, та сигурно в качеството си на шеф е искал и за него да има някоя по-запомняща се партия, иначе не бих могъл да си обясня халтавия припев. Много добър материал, представен по твърде хаотичен начин.

     Wings of Revolution - Пак готик маниер с доминирана от пианото мелодия. Припевът е приповдигнат, тържествен напев без думи. Въпреки хубавите китарни сола, звучи доста като попмузика. Според настроението може да хареса, или не.

     Believer - Разбиваща песен. Есенцията на албума, или поне на добрата му част. Започва с бърз, запомящ се риф едновременно и с китари, и синтезатор. Барабаните следват "обърнат" ритъм, на моменти достигащ картечната бързина на грайндкора. След началото, по време на пеенето, темпото се поукротява, но си остава живо. След предприпев на безумно сложна китарно - барабанна истерия, следва най-добрия припев в албума. Тук Фалачи е наистина безукорен, припявайки в стил Брус Дикинсън. Оказва се също така, че по подобие на барабаниста, и китаристите Марсело Барбоса и Густаво Ди Падуа, макар и изсвирили изключителни неща дотук - на практика са си почивали. По време на доста дългото соло, под което се сменят няколко мелодии и ритми, те показват неща, което според не твърде компетентното ми мнение, далеч преминават границата на китарната лудост. Задъхана песен, единствената в албума, която ми се струва прекалено къса.

     I Do - Започва с хубав пиано мотив, подобно  Raise of the Sun и Wings of Revolution, на него тече и много хубавия припев. Тук обаче се е получило по-добре, защото има за контраст мощен, доста усложнен среднотемпов риф. В средата на парчето има пак странни налудничави ритми с перкусии и чудати китарни звуци - нещо средно между джаз и самба. Абе, бразилска му работа. Следва отново разтърсващо соло - общо казано парчето звучи доста добре, дори след буря като предходното  Believer.

     You Gotta Stand - Като цяло средна по бързина и динамика песен, но се сменят много на брой мелодии, а ритмите варират от баладични, до грайндкор откоси. Припевът е хубав, но би прилягал повече на  FAITH NO MORE. За китарните сола вече не говоря. Между другото и баскитариста през цялото време на албума се счупва от фигури на инструмента си и въобще не отстъпва по виртуозност на колегите си, често върви заедно с китарите в шеметното препускане по струните. Иначе  You Gotta Stand  изобилства от добри идеи, но общият им знаменател се губи.

    Treasure of the Gods - Почти десет минутно чудовище. Едновременно феерия и хаос от добри мелодии. За нивото на изпълнение в технически план се разбрахме да не говорим. Но смятам, че само по-големи (като композитори) групи биха съумяли да направят нещо запомнящо се с тази дължина. Не че ALMAH не вкарват страхотни неща в песента, но да я бяха разделили на две, щеше да е по-удачно. Още повече, че в нея има мелодии колкото за половин албум.

    Farewell - За финал нежна балада с меланхоличен мотив на пианото. Много приятна за слушане, но от тези, които веднага забравяш след като са свършили.

    Още в началото на статията подчертах, че не съм наясно с този/тези подстил(ове) на метъла. По мои смътни наблюдения и по пътя на логиката пауър метъла, прогресив метъла и симфоничния метъл добиват все повече общи черти помежду си и вече почти са се сляли. За почти неправдоподобните неща, които творят музикантите също не съм сигурен - може последните години да са се нароили такива магьосници, че ALMAH да са само едни от навалицата. Наистина групи като DREAM THEATER още преди двайсетина години творяха невероятни като инструментализъм (и крайно претрупани и объркани като аранжимент) песни. Все пак смятам, че момчетата на Фалачи поне към момента са сред най-добрите в стила. Предишните три албума на ALMAH също са виртуозно изсвирени, но Unfold надминава всичко. Ще кажете, че за страна с 200 милиона население не е трудно да излъчи няколко свръхнадарени метъл музиканти, но да се намерят, да се съберат, на едно място, да се стиковат и заработят като екип, е наистина трудна работа и очевидно заслуга на енергичния вокалист.

    Затруднявам се да определя влиянията върху музиката на групата. Да кажа, че имат нещо от HELLOWEEN e все едно да кажа, че целият метъл е повлиян от BLACK SABBATH - нещо, толкова очевидно, че се чувствам глупаво от самия факт, че пиша това изречение. Освен немските легенди обаче, на тази сцена от години има силни "играчи" като EDGUY, STRATOVARIUS, HAMMERFALL, да не изреждам, че са много. Тези банди често са заедно по турнета и фестивали, слушат се едни други, комуникират, обменят идеи, музиканти. В ALMAH всъщност ми хареса това което отличава групата от това течение. Става дума за доста хомогенната смес на типичните за пауър/прогресив метъла завъртяни, виртуозни изпълнения със здравия насечен риф на кросоувър групите от 90-те години на 20 век. Примерно и двата стила широко използват две каси на барабаните, но Марсело Морейра свири по-скоро като Вини Пол от PANTERA, отколкото като Йорг Майкъл (свирил в половината метъл групи в целия шибан свят!).

    Заради това особено смесване, ALMAH бяха скъсани от критики за предишния си албум  Motion (2011). Явно фенове и критика искаха от групата на Фалачи да бъде нещо като ANGRA 2. Харесах ALMAH именно с  Motion и точно заради съчетанието, което държеше на по-заден план пауър и прогресив елементите. В Unfold нещата са решени по соломоновски. Ниската настройка на китарите е запазена, мощните рифове присъстват почти навсякъде, но е засилено и присъствието на характерните за горните два стила мотиви. Добавена е голяма щипка готик, има по-интензивно присъствие на клавишни инструменти. Групата е постигнала крехък, но доста впечатляващ баланс от взаимно противоречащи си похвати. Албума е пресен, от ноември 2013г., но засега отзивите са по-скоро положителни - явно ALMAH успяват да угодят на всички с него - и на критика, и на фенове, и на самите себе си.

    Бандата е избегнала донякъде и споменатия нагоре недостатък - припевите на предишния запис често не кореспондираха с останалата част от песните.   С едно-две изключения в Unfold, припевите по-добре се вписват в цялостната тъкан на парчетата.

    За инструменталистите се разбрахме, че нямам думи. Еду Фалачи също прави почти перфектни вокални партии, не прекалено изпъкващи, но идеални за стила на групата. Неговата заслуга се крие и в избора на музиканти, както и в авторството на всички песни както в музикално, така и в текстово отношение. Голямо браво, за което.

      ALMAH, Unfold (2013) Оценка: 7,5/10

Чух ги преди малко. Вокалът наистина би бил подходящ вместо Блейз Бейли в Мейдън. Много добър глас. Но съдбата е решила друго навремето. Ако не се лъжа кандидатите са били страшно много,даже имаше някаква сериозна цифра,но съм я забравил.
Добра музика,не са отстъпили назад от музиката на Ангра.

Макар че не съм фен на тези стилове, много ми харесаха.

1996 имах албума от едната страна на касетата.
От другата бяха Стратовариус. Пак някой от старите албуми.

Доста я слушах.

сега са една от най-вървежните групи на тази сцена. Ангра също май не са се разпаднали, но не са издавали друго след 2010 с Фалачи.