Кой не знае SAXON, кой не е чувал за тях?



Дори средностатистически чалга-фен да попиташ (все пак да е над двайсетгодишен), ще ти отговори: Тия май бяха някакви метъли. Така е по целия свят. SAXON са една от най- най-известните метал групи и въобще символи на стила.

В дълбоко тоталитарно време, когато не бяхме чували за ентертейнмънт, истъблишмент, рекламна кампания, звукозаписни гиганти, мениджърски агенции, а златните и платинени плочи бяха абстрактно понятие, което не ни говореше нищо, музиката пристигаше през някаква странна цедка. Не говоря за цензура, тогава всеки запис се внасяше нелегално. А тъй като поради отсъствието на информация, нямаше промотиране, дистрибутиране, рекламиране, приемахме групите без предубеждение и без някой манипулатор свише да ни казва какво е хубаво, и какво - не. Оценявахме ги само по техните чисто музикални качества (е, и по това дали изглеждат яко на черно белите снимки, които се продаваха по стрелбищата).




Своеобразния филтър не "пусна" у нас световни мегагрупи като DEF LEPPARD и VAN HALEN - слушаха се умерено, без голяма фенска маса. AEROSMITH, основоположниците на по-шлагерния американски хард & хеви, най-продаваната щатска група на всички времена, в България станаха масово известни чак с лигавите си балади от 1993г. Филтъра у нас обаче, раздаваше справедливост за много изпълнители, които поради това, че нямат силни звукозаписни и мениджърски компании за гърба си, или просто не са от англоезични държави, въпреки музикалните си достойнства, бяха много по-неизвестни в световен мащаб.

Оттогава много неща се промениха, но въпросната тогавашна цедка и до днес може да обясни някои особености в музикалните предпочитания на феновете в България, а и в Източна Европа като цяло. В онези древни времена смело слагахме знак за равенство, само въз основа на музикални качества между например SLAYER, DESTRUCTION, SODOM и KREATOR. Не, че SLAYER не бяха предпочитани и тогава, но като първи сред равни, а не като американска група на светлинни години напред по популярност, музикално влияние и продажби на албуми, спрямо скромните си германски братовчеди. Ами АССЕРТ? Точно в средата на осемдесетте години на миналия век АССЕРТ бяха най-известната метъл група у нас. Хора със всякакви музикални предпочитания, бяха луднали по песни като Metal Heart и Balls to the Wall. Не знаехме, а не би ни и пукало, че група, издала такива невероятни албуми, седи много по-надолу в музикалната йерархия от подобните на тях JUDAS PRIEST и IRON MAIDEN и дори на сънародниците им от SCORPIONS, направили безпрецедентен пробив на американския (и оттам на световния) пазар.

Същите неща могат да се кажат за SAXON. Макар и с "правилен" английски произход, признати от всички за една от най-ярките метъл групи, те никога не са спадали към музикалния метъл елит, особено като продажби на албуми. Ако от наши дни сравним чисто музикално SAXON, Джудъс и Мейдън, съпоставим възходите, паденията и транформациите на трите групи, ще видим че творчеството на Биф и компания не отстъпва (твърде) на това на всепризнатите британски рок гиганти. Както казва един остроезичен български журналист : "не е важно какви яйца ще снесеш, а колко ще ги окрякаш". Тази максима с пълна сила важи и за шоубизнеса, и за всички форми на обществена дейност.

Разбира се, и при SAXON си има своите особености, извън пазарните им позиции. Стилът им още отначало е малко по-семпъл, по-тясно свързан с рокенрола и блуса, дори по-мекия и чувствен глас на Биф Бифорд допринася затова. В някаква степен липсва агресията на JUDAS PRIEST, и невероятните инструментални дълбини, демонстрирани от IRON MAIDEN в добрите им години. Структурата на песните им е по-равна, приемствеността спрямо хард рок групите от предното десетилетие - по-изявена. Общо казано - при тях еволюцията е по-силна от революцията.

След успешните начални години, от появата на величествения Crusader (1984) насам, SAXON леко смекчават стила си, за да пробият в Щатите и скоро са буквално сринати от критики, като губят и много от популярността си. Странно от сегашна гледна точка, защото албумите им от онзи период са брилянтни като музика, истинска класа на музициране и изпълнение. Още повече, че Мейдън по това време започват да блъскат яко клавири за фон в албумите си (което твърде разводнява прекрасния звук на китарите им, и до ден днешен се чудя за чий им е този похват), а Джудъс издават откровено гъзарския Turbo в типично американски стил (но пък с британско качество!). За разлика от при SAXON, другите две групи получават аплодисменти за музикалните си завои. Обективна критика, дръж ми капата!

Все пак с чудесния Solid Ball of Rock (1990), SAXON изживяха нещо като мини-ренесанс на популярността си, преди гръндж - алтернативната вълна да помете всичко. Изпаднали отново в периферията на шоубизнеса, обявени за анахронизъм, заедно с близките по стил и възраст групи, британските метъли се държат повече от достойно. Издават два средни като качество, но непоколебимо верни на себе си албума. Следва Unleash the Beast (1997) - едно от най-добрите класически хеви метъл произведения на онова десетилетие. Преживели с чест този период, SAXON, добиват друг статус, влизайки в новия век, като доказали се метъл легенди. Оказа се, че са една немногото групи, чиято относителна тежест и авторитет расте с годините. Вероятно сега бизнеса им върви по-добре, отколкото преди трийсетина години, когато хиляди гладни за успех подобни банди, хищно късаха парчета от музикалната баница. Сега SAXON са сред оцелелите и то само със своята музика и постоянство, а не с маркетингови трикове, звукозаписни империи и разпространители зад гърба си.

Основна заслуга затова има вокалистът и лидер на групата Питър "Биф" Бифорд. Основател и идеолог на SAXON, също е и един от най-добрите и стилни метъл вокали въобще. Има могъща осанка на английски джентълмен, но не от онези, викторианските, станали нарицателни, а като средновековен барон, прекарал половината си живот, колейки врагове из Светите Земи. Постига този ефект без капка от показното варварство на MANOWAR, може би само с помощта на някоя и друга капка уиски. То и текстовете на групата са доста войнски поначало. Преди ги мешаха с повече такива за рокенрол и мацки, сега попрестанаха, може би защото от някаква възраст нататък все пак е по-лесно да размахваш боен меч, отколкото оня, другия.

    Биф преди някоя година се опита да регистрира хеви метъла като религия. Не знам какво излезе от тази работа, но ако метъла беше религия, един от върховните жреци би бил именно той. Благодарение на неговия професионализъм, дори твърдоглавие, на огромен дънер вървящ срещу течението на реката, SAXON в момента се скъсват от концерти, харесвани и желани навсякъде.



Отговаря ли обаче музиката, която правят през новия век, на висотата на положението им?

През 1999г. групата прави Metalhead. Албумът е добър, стила е същия, но с осезаемо по-мощно звучене на китарите и барабаните, граничещо с пауърметъла. Хубаво, SAXON осъвременяват звука си, без да бягат от същината си. Проблемът е, че след това на всеки 2-3 години започват да изплюват албуми по този стандарт, кой по-завоалирано, кой по-откровено слаби. По този начин те се присъединяват към онази многобройна категория банди, които проформа издават нов материал, за да оправдаят турнетата, които правят и оттам самия смисъл на съществуването си. Надеждата толкова добри банди, като SAXON, да направят отново нещо запомнящо се, умира последна, затова с трепет си пускам всеки техен албум, излязъл на пазара. Така постъпих и с последния -

Sacrifice (2013)



Записите са в постоянния за последните години състав:

Биф Бифорд (Peter Rodney Byford) - вокал
Пол Куин (Paul Quinn) - китара
Дъг Скарат (Doug Scarratt) - китара
Нибс Картър (Nibbs Carter) - бас
Найджъл Глоклър (Nigel Glockler) - барабани

Биф е продуцент, заедно с Анди Снийп (трябва да направя списък на метъл групите, които не са продуцирани от този човек), а компанията, издала го, е неизвестната за мен UDR.

Procession - Интро, набор от хаотични ритми и звуци, предназначени да придадът атмосфера, подходяща за жертвоприношение.

Sacrifice - Жертвоприношението започва с надъхан, но доста постен мотив. Биф Бифорд също започва с хъс - класата си е класа. Следва някакъв мелодичен предприпев и на фона на насечен риф, певецът просто излайва името на песента. Стандартно, колкото си ще - дори с хоровия напев в средата, особено като слушах новите ACCEPT, какво правят с подобни похвати. Не звучи идеално зле, ако не знаеш, че групата през последните години има към две дузини, точно така аранжирани и изсвирени парчета.

Made In Belfast - Започва с нещо като дрънкане на тамбури, включва се бас и отново клиширан среднотемпов риф, с леко зловещ оттенък. За последното няма как да е иначе. Ако слушаш британските групи, Белфаст е толкова лошо място за живеене, че е чудно как още има оцелели. Иначе точно тези тамбури правят парчето малко по-слушаемо от предното, включвайки се доста уместно на няколко места.

Warriors Of The Road - Някакъв опит за вариация на тема Motorcycle Man, но не им се е получило.

Guardians Of The Tomb - Започва страхотно, с прекрасен китарен етюд и интересен риф. Веднага, обаче доброто впечатление се нарушава от плоския, свирен, та свирен мотив, по време на пеенето. По-нататък песента е чудесна, но щом се появи този мотив, пак се прецаква. Ако го бяха заменили с поне малко по-мислена мелодия, парчето щеше да е уникално. И в този си вид е с класа над предишните.

Stand Up And Fight - Простичко, но здраво хеви метъл парче с насечен риф. По-близо до стария SAXON, като идея и развитие. Би било добро, ако идеята за припеви на Биф в този албум не се свеждаше само до казване/извикване/изпяване на заглавието на песента, върху някаква крайно безлична мелодия. Явно го е мързяло да мисли вокални партии, защото всичко е високо-професионално, в негов стил, но крайно изтъркано.

Walking The Steel - По-бавно и тежко. Технически няма особена разлика с другите песни. Но някои съвсем дребни неща са пипнати и впечатлението е съвсем различно. Биф Бифорд малко повече се влага в пеенето, съвсем леко припева е разнообразен, вкарани са баладични елементи в средата и края. И какво се оказва, от същия никакъв материал изскача чудесно парче. Можело значи.

Night Of The Wolf - Също нелошо парче - комбинация между по-модерните насечени китари, и старите мелодични ритми на SAXON. За разнообразие припева, макар и пак простичък, е хубав и запомнящ се, защото е... изпят. Но много лошо впечатление прави, че структурата на песента повтаря предната, в средата и края и на двете има баладични моменти, и други досадни детайли.

Wheels Of Terror - Среднотемпова по-мрачна песен, която в средата забързва и ефекта от това е това е доста добър. Музикално иначе безлично, но тук Биф като че се е събудил и пее много надъхано и злобарски.

Standing In A Queue - Такива парчета правеха SAXON до средата на осемдесетте години на миналия век - прав, подпрян от здрав бас ритъм, по-близки до рокенрола рифове, достолепния вокалист се е разсънил напълно и пак прави хубава вокална партия, достойна за певец от неговия ранг. Неочаквано свеж завършек на един като цяло доста тегав албум.

Бонусите няма какво да обсъждам, мразя преработки на стари парчета, а това с Crusader във оркестриран вариант даже не го дослушах, но на някой по-малко пристрастен от мен, би могло да му допадне.

SAXON, Sacrifice (2013) Оценка: 6/10

Албумът става за слушане. Дори е приятен. Безукорен като звук и изпълнение. Особено във втората му половина има нелоши, средни по качество парчета. Но това за група от ранга на SAXON звучи несериозно. Механичното струпване на конвенционални рифове, обединени в песни, посредством някакъв текст, не е проблема на Sacrifice. Отдавна не се дразня на клишето в правенето на метъл. Новото качество в стила е малко като рибата в безплатните водоеми край София - има я тук и там, но докато я хванеш... От SAXON се иска повече страст и душа в песните. Точно това липсва в последния им албум. Уверен съм, че рутинирани музиканти като тях, стига да имат физическите умения да пишат бързо ноти, биха измислили този материал за ден - два.

В музиката на Sacrifice обаче, не се усещат мазолите по дланите на барабаниста, разтегнатите китки на китаристите, потта по челото на вокала. Никакво напъване. Стига им на юнаците да забият на някой фест Wheels of Steel, Heavy Metal Thunder и Crusader и готово - и феновете доволни, и хонорарите взети. На кой му пука за новия материал?

Ами пука ми. Щом си вдигнал летвата високо, преживял си много по-тежки времена от сегашните, си длъжен да останеш на висотата на положението си. До последната битка.

В Sacrifice не липсват проблясъци и дори цели песни, които подсказват, че групата все още може много повече. Биф Бифорд е биткаджия и твърдоглавец. Бори се като лъв на процеса срещу старите си приятелчета Доусън и Оливър.

Става дума за Стивън Доусън и Греъм Оливър, басист и китарист на SAXON, единия напуснал през 1985, другия десет лета по-късно. Та тия тарикати през 1999г. регистрирали на свое име марката "SAXON" и за една бройка да гепят правата върху продажбите на албуми, артикули, че и да спрат дейностjа на бандата под това име. След четири години луди съдебни процеси, чак върховният съд на Обединеното кралство връща правата върху името SAXON, на Бифорд и другите действащи музиканти от групата. Забавлявам се да си представям, че ако Биф беше наистина средновековен барон и процесът се развиваше тогава, всичко щеше да свърши много бързо с няколко откъснати глави.

Вярвам, че SAXON има какво още да кажат в хеви метъла. Затова с трепет очаквам всеки следващ техен албум. До последната битка.

И две забележки:

1. Последния клип от тези, които поствам по-надолу, не е от Sacrifice, а от албума им The Inner Sanctum (2007). Слагам песента, защото е страхотна, а и има какво да се види в клипа.

2. Не е слух, а чиста и свята истина, че световно известния п***раст сър Елтън Джон е записал две парчета със SAXON в албума им от 1986г. Това са най-добрите песни, които съм чувал с участието на цайсатия пианист.

Много точно написано! Saxon са от групите, които продължавам да обичам и да ме въодушевяват, въпреки някои техни чисто музикантски "залитания". Щом седна ли в колата и ги пусна, актовете започват да валят като дъжд. Поздрави!

Легендарна група. Слушам си ги периодично. Sacrifice го слушах няколко пъти миналата година,а 2007 албума бях го понакъсал от слушане.А преди него Lionheart също. През 80-те години ми бяха заедно с Джудас и Мейдън в топ 3 на слушаните групи в хеви-метъла.
Много много любими парчета. И помня имаха велик концерт от 1982 г. На касета го имах и я протърках.

Ревюто ти е много добро. А поговорката за яйцата ще я запомня. Много е верна,особено за нашата България.

за които съм писал досега, SAXON ми е най-много на сърце. Първата ми касета беше с тях. Ако видите яко да критикувам група, значи я харесвам и ме боли за нея. По тая линия още не съм се захванал с последните Джудъси и Мейдъни:) Там сигурно ще изям доста псувни от приятелчетата във фейсбук:)
Концерта`82 е уникален!
Израза за яйцата е от политически коментар:)